Убождане в сърцето

"...Покажи на мъжа от пустинята жена по пътя , забулена до чехлите, и той веднага ще определи млада ли е тя, ли стара. По диплите на коприната, образувани от движенията й, ще отгатне формата на нейното тяло. По извивките в походката й ще каже какво възпитание има тя и дали е от знатно семейство..." . Какво е да си потомка на бедуини в  свят на табута и суеверия ? Откъс от книгата "Арабески" на Лидия Николова.

"Арабески" -така се казва последната книга на майка ми. В нея тя събира видяното и преживяното през годините на престоя ни в Персийския залив, поднасяйки на читателя емоционален коктейл от истории с библейски привкус. На фона на нажежените пясъчни простори, осеяни с бедуински селища и градове за чудо и приказ,  една след друга, като перли от броеница, се нижат човешки съдби, разяждани от потайни копнежи и безнадеждни страсти   ....

Лидия Николова

Какво е човекът                                     Душата не може да умира иначе

                                                                 Освен с позволението на Аллаха

Ако не светлина                                         Ал Коран

На падаща звезда                                     

Ал Тарафа

Древноарабски поет VІ в.

През прозореца на голямата къща отсреща се вижда салонът, застлан с широк персийски килим. На него са насядали за молитва всички членове на семейството със снахите и децата. Последни за деня поклони пред справедливата воля на Всевишния, последни молби за здраве и спасение.  После угасва прозорците на стаите. Една светлина остава а бди в тъмнината. Там молитвите не спрат и нощта не носи покой. Фарида ту потъва в безсъзнание, ту се мята в треска. Вече втора нощ.

Според строгото правило на пуританите в исляма, жената може три пъти да прекрачи прага на съпружеския дом: когато се омъжи, когато умре майка й и когато тя самата умре. Махмуд е стар и Фарида е неговото единадесето дете, единствената дъщеря. Когато го попитат колко деца има той отговаря: десет и едно момиче. Защото арабинът смята свои само синовете. Женското чедо е чуждо. То може да ти донесе много пари с женитбата си , ако е хубаво, но цял живот трябва да трепериш за неговата чест. Дори когато дъщеря ти се омъжи, трябва да следиш за поведението й, за да не опетни с нещо семейната чест, честа на баща си. Макар и в чужда къща позорът  на момичето винаги си остава бащин позор.

Махмуд все по-рядко излиза от голямата къща, която преди десетина години построи с парите, дошли му изневиделица. Трудно повярва, когато научи, че държавата ще изкупи на високи цени всички имоти в източната част на града, за да строи завод. Точно там той бе наследил от дядо си пясъчни земи, оградени с кирпичени стени. Когато напролет камилите и овцете изпасваха зелените стръкове в едното заградено място, той ги преместваше в другото. За тези имоти държавата му изсипа много пари. Другите съседи забогатяха още повече, защото се сетиха да кажат, че и някои неизградени  дотогава пясъци в този район на пустинята са техни. Откупиха им толкова, колкото обявиха за свои.

Преди да умре, баща му често повтарял, че в техния род умеят най-добре да правят три неща- да ядат, да любят и да се карат. 

Много мъдрост бе възприел Махмуд от баща си, но най-много му допадаше пуританската строгост на стария. Радвай се, когато имаш шепа ориз, няколко фурми и покрив над главата. Не бъди алчен за повече, защото Аллах ще ти поиска скъпа отплата. Крий жените от семейството. Пази сестрите, съпругите и дъщерите от самите тях, от помислите и делата им. Той неведнъж бе чувал и знае, че женското желание няма бряг, няма сила, която да го спре, освен може би страхът от смъртта, но понякога то е по-силно и от него...

Миналата година един  роднина от друга махала не откри ли, че докато стоял в магазина си, в дома му през входа за слугите влизал наметнат с женско покривало един от синовете  на съседа! Покажи на мъжа от пустинята жена по пътя , забулена до чехлите, и той веднага ще определи млада ли е тя, ли стара. По диплите на коприната, образувани от движенията й, ще отгатне формата на нейното тяло. По извивките в походката й ще каже какво възпитание има тя и дали е от знатно семейство. Неговият роднина не бе се излъгал от мъжката походка на слугинята. 

Но ако някой ден дъщеря му Фарида предизвикаше такъв срам, Махмуд би я убил. А тя вече наближаваше възрастта за женитба. Имаше Махмуд две жени, снахи и внуци, но само една дъщеря Фарида. И нека за всеки женската рожба да не е негова, за Махмуд не е така.

... Когато Фарида бе тригодишна, започна с веселото си гласче да подражава песните на жените в къщата. С малките си ръчички, покрити до лактите със златни гривни, тя галеше Махмуд или танцуваше пред него с умилително смешни движения. 

Тогава сърцето му, което преди познаваше само семейни грижи и телесни наслади, за първи път бе пронизано от топлота и нежност, силни като болка. Даряваше го с тях момиченцето с доверчива прегръдка. Той е стараеше да прикрива тази своя слабост от домашните.  Боеше се да не предизвика омраза у братята към сестрата, враждебност у едната си съпруга към другата, към майката на момичето. Съседите биха могли да научат, че вместо да се радва а синовете си, се размеква пред детето, което ще краси чужд дом.  Но всички виждаха озарения поглед на Махмуд към Фарида, откриваха обич в израза на усмивката му и в ласкавия тон.

Колкото повече години минаваха и Фарида растеше, с толкова по-голяма болка Махмуд се вглеждаше в лицето на дъщеря си. Макар и в богат дом с тежки килими и копринени дивани, те пак по навик сядаха в кръг с подвити и кръстосани крака на постланата върху килима черга и с пръсти присядаха към тавите, наредени върху нея.  Не им ли е дал затова ръцете Аллах? Как иначе биха усетили богатството на трапезата си, как биха вкусили ястията, приготвяни не  на пушения мангал в шатрата или на открито върху три равни камъка, а от скъпо-платен готвач пакистанец ? Та ако  седнат на маса, както правят вече някои от най-богатите, ако вземат и вилици в ръка, как ще усетят вкуса на храната?

Колкото дъщеря му растеше, толкова Махмуд по-трудно я разбираше. Само Фарида се хранеше с прибори и търпеливо му обясняваше защо това е по-добро. Той, без да схваща нейните обяснения, й разрешаваше да бъде по-различна. Момичето никога не излизаше, освен да навести два пъти в годината неговите роднини. Но ето, че телевизор се появи в къщата и взе да съперничи на бащиния авторитет. И това желание на дъщеря си бе изпълнил след дългите й трогващи молби.

В неговия дом, както в домовете на всички мъже, които уважават себе си, жените не работеха. Слава на Аллаха, той имаше достатъчно пари да наема момчета да им слугуват. А Фарида,  за да не седи без работа, бродираше. Научили ги бяха в училище. Заедно с парите, в града дойде и общ стремеж момичетата да учат.  Ако не пуснеше дъщеря си да ходи на училище, щяха да го сметнат за назадничав. Не би се смущавал от това. Такъв беше баща му, такъв бе и той сега. По-мъчително му бе да си помисли, че след някоя и друга година, след като се ожени, тя ще го напусне завинаги. Затова склони, когато го бе помолила за училището. 

Постепенно обаче, бе започнал да забелязва, че друг бе цветът на лицето, различни дори ставаха извивките на гласа й, когато се връщаше оттам. Махмуд не можеше да преодолее онова болезнено присвиване , дошло от другаде  или от другиго, не от него. Светлината, с която външният свят пълнеше очите й, оставаше неразбираема.

Махмуд едва изтърпя Фарида да посещава четири години училище, и я спря. Намери сила за това в огорчението и в своята ревност от странната радост, която тя излъчваше на връщане оттам. За първи път молбите й не го трогнаха. Оттогава и момичето се промени. Сякаш единствено телевизорът и ръкоделието  съществуваха за нея. Веднъж, когато нямаше никого в салона, той издърпа силно жицата, която се подаваше от проклетата кутия на телевизора, а на техника плати , за да не го поправи.

На Фарида остана само шиенето. Махмуд все по-рядко я виждаше весела. Като че ли прокарваше по него невиждащ поглед, когато всички се събираха и насядваха около печената овца. А поклоните й при молитва започнаха да стават по-чести и по-дълбоки. Момичето вече не отиваше в мъжката част на къщата, за да се закача и смее с братята си, нито шушукаше по коридорите със снахите.  С майка си отдавна бе престанала да споделя.

Тласкан от болезнена обида и бащина мъка, веднъж Махмуд реши да влезе в стаята на дъщеря си на горния етаж. Никога не бе го правил дотогава. Макар и господар на дома, той несъзнателно тихо запристъпя с боси крака по мозайката, която покриваше подовете на всички помещения. Не му се искаше другите да узнаят, че отива при нея, че мисли повече за нея. Но нали му е дете, трябва да знае какво прави сама по цял ден. Тази мисъл му се мярна като оправдание и му даде сила да натисне внезапно дръжката на вратата. 

Наведено над бродерията, момичето стреснато подскочи и неволно сграбчи плата. Иглата се заби дълбоко в дланта й. Фарида извика от болка и объркана, с едната ръка притисна другата.  Иглата се заби още повече.  Тя припряно я издърпа и я извади пречупена. Върхът бе останал вътре. Махмуд се усмихна виновно, смутен обясни, че търси майка й.

Вечерта Фарида не дойде в салона при другите. Най-големият син на Махмуд каза, че ръката я боляло и той извикал лекар, който настоял за бърза операция и лечение в болница. Гняв разтресе бащата. Защо не са искали неговото съгласие, когато са викали лекар? Стар ли е вече, та не го слушат децата му, не го уважават? Не, той не би позволил външен човек да влезе в дома му. Това дяволско парче игла няма нищо да стори на дъщеря му. Той ще се моли на Аллаха. Опасно било, защото било тръгнало по пътя на кръвта. А какво ли не е опасно в този объркан свят, където момичетата ходят разбулени по улицата, чужди мъже ги цапат с погледите си и я няма старата почтителност? Никой вкъщи не му възрази, но започнаха да го гледат изплашени, като че ли от него зависеше животът на Фарида. Може би от неговите молитви!

... От къщата се чуват приглушени писъци, които постепенно преминават в стонове. Полунощ е, но прозорците светват и жени в бели нощници притичват по откритата веранда. Стоновете все повече приличат на вой. След време пристига линейка. Отнасят Фарида. Отнасят я завинаги.

Прибоят на морето гальовно залива пясъка и му се жалва за нещо безкрайно древно. В задушната нощ бащата изпраща до портата носилката с дъщеря си. Силуетът с бялата му роба остава сам, прав и неподвижен, до сутринта. Никой не бива да види и узнае, че той, суровият бедуин, е лял сълзи за женска рожба.

Кувейт, 70-те години на 20 век. Майка ми с нашия
 хазяин Мистър Джесъм - колоритен прототип на някои нейни разкази

Лидия Николова . Пътешествия без край